Времето е Кафе

Чета си аз учебника по „Предприемачество” и гледам как проблемите на бизнеса у нас до голяма степен се обяснявали със спецификата на балканската ни култура, неценяща и пилееща времето като ресурс. Веднъж, втори, трети път проблемите на бизнеса у нас до голяма степен се обясняват със спецификата на балканската ни култура, неценяща и пилееща времето като ресурс. Нищо – трая си. На осмия път, в който проблемите на бизнеса у нас до голяма степен се обясниха със спецификата на културата ни, обаче, се изнервих.

Не ценим ние това време и туйто! А на Запад – НА ЗАПАД - от малки знаят, че „времето е пари”. В Щатите децата даже получавали акцийки за рождения си ден. Акцийки, не терлички от баба! Да не би нещо да им убягне, че „парите са всичко”. В Швеция пък не си позволявали да закъсняват, защото: Ходи ти да закъсняваш за автобуса и да мръзнеш в тоя студ! А нас хубавкият климат тоолкова ни е разглезил...

Не че не съм съгласна с факта, че положението на бизнеса у нас до голяма степен се обяснява със спецификата на балканската ни култура. Това – ясно. Дразни ме как авторът на учебника решава, че по default всичко, различно от култа към времето и парите, е селяния най-текезесарска. Няма да се правя на голямата идеалистка. Няма да кажа, че за мен парите са като тоалетна хартия. Всъщност, като тоалетна хартия са – и без тоалетна хартия не е много приятно. Без пари не е приятно. Но това не означава, че с пари задължително ще е приятно.

Нямам нищо против средстволюбивите хора. Смешни са ми хората, които позволяват на средствата да мутират в цел. Времето е пари. Използваш времето пълноценно, за да изкарваш пари. А пълноценно ли ги харчиш? Не ги харчиш – трупкаш си ги. Да има за след... време? Ами ако на организма ти не му понесат гумените хамбургери и „след време” така и не настъпи? А дори и да настъпи – кой реши, че е по-добре да се пътешества, когато си с алцхаймер, отколкото когато си млад? Може и да не чакаш до „след време”. Може да си харчиш парите и сега, само че за материални неща – не за излизания по заведенията. В Washington, D.C. съществува дискотека с темпоралното име „5 АМ”. Изглежда само тя в цял град затваря „чак” в 5 сутринта. Другите затварят в полунощ. Another Cinderella Story. Да се ходи по заведенията е пилеене на пари. Да се ходи по заведенията обаче е също печелене на забавление и спомени. Наистина ли материалните неща са толкова по-важни от забавлението и спомените? Да се ходи по заведенията е пилеене на време. А забавлението и спомените къде се извършват? Във времето май..

Тук времето е кафе. Не правим толкова заведения за бързо хранене. Правим повече заведения за бавно хранене – да не ни присяда. И кафенета. На Запад превръщат времето, сиреч парите, в самоцел. Ние обаче не се даваме така лесно и не превръщаме времето, сиреч кафето, в самоцел. То само се казва „да ходим на кафе”. Може всъщност да ходим на сокче. И „на по бира” можем да ходим. „На по бира” можем да ходим и в парка. И не я крием в хартиени кесийки. Това си е безхаберие, да. Но и философията на безхаберието не е за изхвърляне. На Запад дали знаят, например, че с първата глътка кафе трябва да си изгориш езика, а когато се пие последната, кафето много отдавна ще да е изстинало. Размотавайки се, поне общуваме с хора. Общуваме с хора истински. Не чрез small talk, в който да си покажем всичките холивудски зъбки и учтиво да махнем за чао. Или чрез business meeting, на който да си покажем острите зъбки. Общуваме с хора истински. И остроумно. Все още имаме ум, вместо касови апарати.

Не че сме перфектни. Но и те не са перфектни. Не искам чаша за кафе с похлупак от „Starbucks”. Кафето в чаша с похлупак не се разлива по пътя. Само че аз няма опасност да го разлея по пътя. Защото аз не смятам да го пия по пътя. И ще пуша! И не искам в ресторантите да мирише на пластмасови картофки. И не искам щандовете за плодове и зеленчуци да миришат на аптеки.