Здравейте, блогъри :)
Участвам в литературен конкурс на "Буквите", не знам дали сте чули за него. Победителите се определят чрез читателско гласуване, а наградата е издаване на книга, което е детската ми мечта :) Ще ви бъда наистина благодарна, ако прочетете представянето ми и гласувате за мен - в случай, че ви хареса, разбира се :)
Благодаря за вниманието!
(Link-ът, през който се гласува, е под самия текст.)
Децата знаят отговорите. След това порастват и започват да ги търсят. Това е книга за търсенето. За грешките, зависимостите, дома. Написах я, защото работя като сервитьорка. Това означава, че в ефира на познатите ми постоянно тече рекламата за „Хабиш си потенциала в този бар. Почвай работа по специалността!" Ами, не искам да почвам работа по специалността. Написването на книга счита ли се за нехабене на потенциал?
Написах я, защото винаги съм искала да стана писателка. Писателка обаче не се става, а се пише.
Ако книгата ми бъде одобрена, ще си имам сбъдната мечта. Ако ли не - пак ще пиша. Пиша с химикалка, не с одобрение.
Аз съм Алиса, само че в обратен ред: първо съм счупила де що е имало огледало за чупене в Огледалния Свят; след това съм се напъхала в Страната на Чудесата, за да срещна Лудите Шапкари и Лудите Всички, да си извървя наказанието за счупените огледала и да се утешавам с чудесата на страната. И няма излизане от тая бяла заешка дупка...
Ето няколко отчупени от огледалото парчета:
Реших да подредя живота си. Подредих си.. гардероба.
- Има ли надежда да спреш да се мотаеш и да напишеш книга най-сетне?
- Надеждата умира последна, но вече е в кома - изгаврих се набързо с бонбоненото клише. Анита се смее. Смее се така, както се смеят хората, когато се смеят наистина: СМЕШНО. Въвличайки всички гласни наоколо в малката си лудория.
Анита се смя така и в нощта, когато се запознахме. Хората имат лошо мнение за нея, но аз се влюбих от пръв разговор.
- Пожелай си нещо! - Пожелах си.
- Какво си пожела?
- Нали не трябва да се казва...
- Глупости! Разбира се, че когато искаш нещо, трябва да си кажеш. Какво правиш, когато те мързи и искаш мама да ти подаде чашата с кола: казваш й да ти я подаде или се опитваш да й го внушиш чрез силата на мисълта?
- Сърцето ми е със счупена тазобедрена става.
Да, нещата се чупят, но това не е драма: нали парчетата още са там. По света може да бродят личностни, финансови, газови и какви ли не кризи, но за криза в количеството лепило още не съм чувала. Старателно драматизираме счупеното, вместо бързо и кротко да го залепим. Инстинктът ни за саморазрушение действа безотказно: и в гледане на рибки да се вманиачим - и гледането на рибки ще го изживеем драматично.
А не трябва да се вманиачаваме. Защо стоим на едно място и мислим за абсурдите по света, за това дали има паралелни и отвъдни светове? Забравяме, че наоколо е пълно с разбираеми светове, които можем да пипнем и помиришем, извличайки най-хубавото от всеки един.
Най-много за живота на някого можеш да разбереш в петък вечер.
Аз съм Алиса и се намирам в Страната на Табелките. Съединените Американски Щати - страна, основана от умни хора. Умните хора слагали ли, слагали табелки, докато табелките станали толкова много, че никой вече не трябвало да мисли. Никой вече не може да мисли.
По неотабелените улици в моята страна времето е кафе. Топло и силно; без мляко - с каймак. Петък вечер е и искам да отида на кафе, искам да кисна там няколко часа. В Страната на Табелките обаче времето е пари, кафето се продава под табелка Starbucks, а там е пълно с табелки, че не се пуши. Кафето се продава в чаши с похлупак - да си работиш, докато го пиеш...
Белег на модерните общества било, че винаги имат план. Аз пък винаги имам план B. Видяло се е, че на кафе няма да отида - тогава отивам на купон...
Купонът се състоя в мазе и ме научиха на няколко drinking games. Американците не знаят, че могат просто да си седят и да си пият - все трябва да правят и нещо друго, да има материална цел...
- Разкажи ми за петък вечер в Огледалния Свят!
Огледала има във всички тоалетни по заведенията - да си пудрят дамите носа. Във всички тоалетни по заведенията има и огледални повърхности. Да се шмърка пудра от тях...
В един момент забелязваш, че всички се друсат. Друсат се писателите - Луис Карол само с гъби и хапченца я храни Алиса. Друсат се и аниматорите. Ти трезвен можеш ли да измислиш детско с главни герои - костенурки нинджа, които носят имената на ренесансови художници, обитават канализацията, хранят се с пица, учителят им е плъх, а врагът - розов мозък!?
Момичетата, страдащи от хранителни зависимости, наричат диагнозите си с галени имена. Мия и Ана. Булимия и анорексия. Мия, Ана, Ани, Мери Джейн, Мерилин, Джони, Джак... С такива приятели можеш да бъдеш себе си в този нечий друг свят. Въпросът е, че можеш да бъдеш себе си и сам.
Да бъдеш сам не е нещо лошо и е различно от да се чувстваш самотен. Човек е самотен, когато в мислите си не е сам. Ако не си щастлив сам, не можеш да си щастлив и с някого.
- Едва ли е толкова лесно. Животът да не ми е сервитьорка, която да пощипвам по задника?!
- Не, шведска маса е.
Домът не е там, където разопаковаш куфара си. Куфарът е дом.
...А пролетта е виден фармацевт: само тя може да превърне дърветата в антидепресанти.
Това е първата ми книга и я посвещавам на себе си, защото я написах.
На мама и тати: Благодаря ви, че ме има и че ми давате ръце, докато си дам крила!
Фотографиите в книгата са със специалното участие на ненормално плюшено мече, нормално плюшено зайче, опаковка от „Зайо Байо" и циганче, което диша лепило от нея.
Надявам се, че представянето на "Алиса и петък вечер" ви е харесало :) Можете да гласувате за издаването й през този link:
http://www.bukvite.bg/poem.php?docid=81626
(Бутонът за гласуване е голям и червен и се намира най-долу, ляво. След като го натиснете, се отваря прозорец, чрез който трябва да се свържете с профила си във Facebook. Tова е :)
