Седмицата, В Която Имам Задник

Днес е последният ден от Седмицата, В Която Знам, Че Имам Задник. Знам го непрекъснато, особено като съм на високи токчета. Колкото по-високи токчета нося, толкова по-разголена се чувствам. Може би защото интимните ми части се приближават към нивото на околните погледи с 8 до 15 см?

- Кога човек наистина осъзнава, че има задник?
- На първия си учебен ден в университета.

Поне при мен стана така.
Винаги закъснявам. Закъснях за бала – последната си нощ в гимназията. Закъснях и за първия си учебен ден в университета. Само че на бала носех рокля с обръч и ако ме притесняваше нещо, то беше как се пишка, когато си облечен в торта – глазурата изобщо не подчертаваше задника ми и нямаше какво да мисля за него. На първия ден в университета обаче направо си му говорех: „Заклевам те, потъни вдън земя или да не си ми задник повече!”.
Пред вратата на залата бях много притеснена и си поех дълбоко въздух, мечтаейки той да беше цигарен дим и да можеше да прати нервите ми в леглото. Катастрофирах в атмосферата на значително-по-голямото-отколкото-ми-се-искаше помещение. Закъсняла. Трябваше да се докопам до последната редица от “десетките” редици с непознати лица и трябваше да го направя с достойнство, без да ми личи, че се докопвам. Преполових магарешкибодливия си път, а хамбарът още мълчеше. Та аз бях само едно лишено от цигари, докопващо се създание – защо трябваше да мълчат в моя чест?! Имах чувството, че всичко зад мен гледа в задника ми, а всичко пред мен само чака да го подмина, за да му се отдаде същата възможност. „Потъни вдън земя, потъни вдън земя, веднага потъвай вдън земя...” – съскаше мозъкът ми към задника чрез нервни импулси. Не потъна. Опита се, обаче: леко се подхлъзнах, явно на локвичката вода в мислите ми. Тъкмо си спомнях как на излизане мама ми беше поляла вода пред вратата. Хванах любимия си обичай в изневяра: съвсем не се чувствах като някой, на когото му „върви като по вода”.
Не паднах, де. Ако бях паднала, щях да се изтупам достатъчно силно, за да се самоубия чрез изтупване. След няколкогодишно пристъпване се докопах до последната редица от вече хилядите редици с непознати лица.

„Боен клуб”. В самолета. Брад Пит седи от вътрешната страна и трябва да мине през Нортън, за да стигне до пътеката. Казва: „А сега, въпрос по етикеция: когато минавам, задника или ку*а си да обърна към теб?”. Сетих се за тази реплика, докато каскадирах към свободното място в центъра на дълъг чин.
Пфю! – мислено избърсах мислената пот от челото си. Най-после бях седнала и петнайсетте редици с непознати лица не зяпаха в мен. А дори и да зяпнеха – усмихването срещу петнайсет редици с непознати лица го мога значително по-добре от вървенето пред петнайсет редици с непознати лица. Усмихването го мога!

Преподавателите в университета са същите лелки и чичковци като тези в училище: щипка соц, стръкче сено в облеклото, в прическата, а понякога – и в излъчването. Само че чичковците тук са повече, отколкото бяха в училище.
Една лелка даде всичко от себе си, за да се почувстваме като питомници на най-великия университет в страната, на Балканите, в Европа... Дали не спомена и света? Една лелко-бабка ни увери, че се намираме в най-великия факултет в този най-велик университет. Един чичко пък се погрижи да разясни, че сме избрали най-великата специалност. Пред дъската (вероятно най-великата дъска) започна да ръкомаха следващият надъхвач.
- Сега този ако ни съобщи, че България е най-великото място за получаване на висше образование, ще се почувстваме по-велики и от американско първолаче в час по история – изпръхтях, не особено дискретно.Няколко човека се обърнаха и ми се усмихнаха, но това не ме смути. Усмихването го мога!

Ако на някого му предстои кандидатстудентсване и се чуди коя е тази едничка най-велика специалност у вселената – Public Relations в Софийския университет. Факултет по журналистика и масова комуникация. Сега разбирате ли? Навсякъде, във всички факултети, студентите наблюдават задници, мислено пишат репортажи за тях, излъчват ги в пространството... Но подозирам, че клюкарстването спира някъде между точната квадратура и нивото на целулитност на един задник. А представяте ли си какво се случва в една постройка, където жужат множество комуникативни, любопитни и амбицирани да стават журналисти създания? Т. е. те не жужат, по-скоро съскат, защото са преобладаващо жени, а повече от две жени на едно място – това е змиярник. Само че съскат едно такова лицемерничко и то зазвучава като жужене. И жуженето анализира не само точната квадратура и нивото на целулитност на задника, но и точната квадратура и нивото на изцапаност на прашките върху него. Не дай си Боже пък да не са прашки, а „на баба ми парашутките”!

Та понеже са комуникативни, тези създания идват при теб, без с нищо да си го заслужил, и се започва:
- Ама как се казваш?
- Ама къде си учила?
Опаа, сега ще има „Познаваш ли...?”
- Познаваш ли Ани - една такава русичка, леко закръгленка?
Русичка? Леко закръгленка? Колко милинко звучи! А сигурно й идва да каже: „една свиня перхидролеста”, ама как да го каже, като не знае в какви отношения съм с въпросната? Може пък веднага да отплувам да й докладвам. А един от най-големите страхове на хората, кой знае защо, е възможността някой да разбере какво наистина мислят за него.
Продължаваме.
- А занимаваш ли се с нещо, освен, че учиш?
„Защо? За да се престориш, че те интересува ли?”. Пак Брад Пит, пак „Боен клуб”.
Дали отговорът ми („излизам с приятели”) ще те заинтересува достатъчно?
И неизменният въпрос, който от три минути чакам с нетърпение:
- Коя зодия си?
Ами, как да ти го кажа: зодия Деси съм. Предполагам, че и твоята зодия съвпада с името ти. Но щом ти харесва да се мислиш за риба – O’K. Няма какво да ти ги обяснявам тези неща. Хм... Между другото, 6 милиарда : 12 зодиакални знака = 500 млн. души. 500 млн. души, които разполагат със същите качества, недостатъци и степен на чревоугодничество като теб, боледуват от рак и печелят лотарии в същите дни, в които ти боледуваш от рак и печелиш лотарии. 500 млн. Даже повече, ако и извънземните имат зодии.
- Козирог – отговарям кратко, защото ме мързи да се разправям.
Разбира се, веднага бивам уведомена за статута на няколко от моите 500 млн. съзодийници в живота на събеседника ми. При това всеки мъж, който броди по таз земя, е имал поне една жена Козирог и тя задължително се е отнесла ужасяващо с него.
Тези хора дали забелязват, че им отговарям с една осма от устата си и не търся обратна информация?

Други пък имат следната обсадна техника:
- Здрасти, Пешо съм аз. Оф, да ви кажа: вчера СЛУЧАЙНО гледах „Биг Брадър” и бях потресен! Няма такава селяния, братче! Ако Оруел можеше да види за каква порнография се използват идеите му, щеше да се обърне в гроба. Знаете, че Big Brother е нещо като герой в „1984” на Оруел, нали?... (тук продължаваме да бълваме някаква имформация, която никой не ни е искал, за да покажем, че сме били добри дечица и сме си прочели книжката)
Подарих на ушите си натискане на бутона MUTE. Да, знам, че Big Bro е нещо като герой в „1984” на Оруел. Знам също, че рядко се случва да те вържат за стол пред телевизора и да те насилят „случайно” да гледаш някое предаване.
- Аз не чета книги. Нали има филми: два часа и си готов - сподели мненийцето си една колежка.
Не съм съгласна с това мненийце, но отговорът й ми хареса повече от на Пешо встъпителната реч. Тя поне не се прави на много интИлигентна. Ако Пешо имаше толкова знания, нямаше да „знае” кое от тях да сгъне и подреди във второто си изречение към непознати. Сега Пешо ще разправя, че колежката с филмите е тъпа. Не си направих труда да спомена книгите, които съм чела, защото те са много. Пешо сигурно ще разправя, че и аз съм тъпа.

Хора, не може ли просто да си говорим непринудено? Без да сме тъпи, ако не изтъкваме ненужно какво знаем. Без да задаваме банални въпроси, чиито отговори ще забравим още преди да сме ги получили.

Понякога може:

- ‘Айде да пием бири на пейките пред библиотеката, че да минем по-тънко! В т’ва кафе до факултета много скубят.

- Извинявай, това дето си облякла всъщност е пола, нали? Имам същата! Никога не бих се сетила да я нося като потник. Много се кефя на хора, които измислят няк’ви такива нестандартни неща. Мислила ли си да станеш дизайнер? Ще ти открадна идеята за полата, да знаеш!

- Тебе те помня от един мач с Миньор Перник. Някой от квартала те беше довел. Голямо мазало беше тога’а: напра’Ихме влака кабриолет!
- За кой квартал става въпрос?
- Е, как кой? „Ориндж Каунти” – кварталът на богатите”, мно’о ясно!
- ??
- „Овча Купел”, бе! Съкращението е О.К. - като на „Ориндж Каунти”, сешаш ли
се? Ние така си му викаме вече.
- Ха-ха, верно, бе! „Кварталът на богатите”!!! Ха-ха-ха. А вие там к’ви сте олигофрени, не е истина! СетИх се и мача: бях с Жорката, който се беше напил на копеле. ПочнА да си пълни джобовете със семките на една мангалка дето продаваше и оная като се разбуча, Жорката веднага й теглИ един шут на масичката и се разлете слънчоглед на богато...

- Ей, аз съм Сузи – не се познаваме. Вчера те видях на Попа, беше с едно момче. Гадже ли ти е? Симпатичен младеж. От колко време сте заедно?

Не че на тези разговори им се цепят дънките от интелигентност. Не че са пили витамини против комплексарщина. Но поне се водят някак естествено, без да крещят с цяло гърло, че ги изнасилват. Не помня имената на всички хора, които участваха в тях. Като се запознавам слушам собственото си име, не чуждото. Всъщност името е най-глупавата дума в едно запознанство. Не знам защо с него се почва. Името не дава информация за човека. Дава информация за това какво име са харесали родителите му, в много случаи – за това как се казва бабата или дядото. Понякога асоциираш името с файлове, които си чувал за човека и си запаметил. Но това пак не е твоята информация. Това е информацията на някой друг.
Не помня имената на всички хора, които участваха в тези разговори. Но помня хората. Лесно им простих, когато по-късно пожелаха да знаят коя зодия съм.

Простих го и на двете момчета, които ме замъкнаха на вечеря в мензата и два часа не спряха да ме замерят с вицове. Да разказвам вицове аз не мога – нито ме бива да ги помня, нито да жестикулирам чак толкова. Участвах в разговора само със симпатичния си (надявам се) хилеж. По принцип и ми е досадно да слушам повече от три вица един след друг, но тези момчета ми бяха забавни. Едното от тях наряза наденицата си с дълбокомислени очи и с по-научен тон от този на лелките и чичковците във факултета, каза:
- Когато идвах да си подам документите за университета, в района беше пълно с бездомни кучета. На първия учебен ден не видях нито едно. Съдейки по вкуса, от тях ги правят надениците тука.
Бях се разлигавила, смях се много и смешно. Тези момчета ми бяха забавни. Хората не се делят на мъже и жени, на добри и лоши, на Левски и ЦСКА. Хората се делят на хора и не-хора. Тези момчета са хора. Едното от тях – доста сладък представител на хората.
Не знам откъде се взе: радарите ми не го бяха засекли на първия учебен ден, когато си харесах две лица от петнайсетте редици с непознати. Първото лице се оказа принадлежност на някакъв странен индивид, който съумяваше да прилича на гей и едновременно с това да сваля всички момичета и всички преподаватели, независимо от пола им. Освен това тялото под лицето мирише на комодски варан. Второто лице дойде да се запознае с мен почти веднага. Какво щастие! „Цецо Секса” – представи се то. Какво нещастие!..

Е, да, ще трябва да си призная: на първия учебен ден успях хем да се притеснявам, че ме разглеждат, хем да се дразня, че ме оценяват по външния ми вид, хем да ги разгледам и аз тях и да ги оценя по техния външен вид. Както се видя – погрешно. Те пък погрешно ме мислят за надута. Притеснените хора, които не искат да се натрапват, много често ги мислят за надути.
Колежка ни е една моя съученичка от началното училище, която сега е известна певица. И нея я мислят за надута: говорела превзето. Говори си по същия начин, по който си говореше и преди да стане известна, когато просто пееше в хор „Бодра смяна”. Идва да ми се радва всеки път, когато ме съзре по коридорите – едва ли е чак толкова надута. И „тъпичка” била. В трети клас седяхме на един чин. По математика винаги се облягаше първа на стола, защото решаваше задачите по-бързо от останалите. Беше отличничка по всичко, а беше от „готините” в класа. Едва ли е чак толкова тъпичка.
Жените обявяват по default красивите жени за глупави. Мъжете не обявяват по default красивите мъже за глупави – поредното доказателство, че жените не само по default, но и на второ четене, са с тонове по-злобни от мъжете. Ако красива жена откаже да спи с някого, тя е или надута, или прекалено глупава, за да оцени достойнствата му. Само грозните жени имат право безнаказано да отказват секс. Те държат авторските права и върху стеснителността. Ако красивите жени не обикалят като цветарки по хората, те в никакъв случай не са стеснителни – те със сигурност са надути. Синдромът „Кисело Грозде”. Само че кристалните чаши са по-чупливи от порцелановите.
Аз съм чуплива.
Подозирам, че и моята бивша съученичка – певицата - е чуплива. Веднъж в трети клас, когато седяхме заедно, я видях да плаче в тоалетните.
- Мно(хлъц)го обичам Яна... (подсмрък) Тя ми е най-добрата приятелка... А аз на нея не съм й най-добрата приятелка (хлъц), - гласът, който след години щеше да пее секси облечени текстове, трепереше. – Правя вси(хлъц)чко за нея, а тя нищо не за(хлъц)беляз(хлъц)ва... (хлип, хлип)...
Мушнах се в една тоалетна, клекнах, но вместо да пусна вода от пикочния си мехур и после от казанчето, и аз се разплаках. Въпросната Яна е най-добрата ми приятелка. Тогава обаче не бяхме приятелки. Тогава обичах момичето, до което седях. Момичето, което решаваше задачите по математика по-бързо от всеки друг, особено от мен. Момичето, което плачеше за Яна. Исках да бъда най-добрата приятелка на това момиче. Правех всичко за него, но то нищо не забелязваше. Хлип, хлип. Явно животът не е бил светло син и преди да започнем да се занимаваме с мъже.
Едва ли двете момиченца, които се давеха от вонята на белина и рев по несподелени приятелства, са станали чак толкова надути.

Аз съм чуплива и тази седмица съм извадена от кашона си.
Тази седмица стотици нови погледи постоянно ми натякват, че имам задник. И аз се притеснявам. Не защото се срамувам. Не си харесвам задника, но много добре знам, че хората го харесват. Не защото се срамувам. Защото се страхувам. Страх ме е, че някой ще хареса задника ми и ще реши по default, че щом имам хубав задник, значи не мога да бъда счупена. И няма да внимава да не ме счупи. Няма да знае, че и на мен ми се повръща като чуя термина „зелева супа”; и аз знам какво е да сънуваш, че ядеш бонбони „Простор”; да се чувстваш ужасно виновна, защото си на диета; да се събудиш полуразревана и с облекчение да установиш, че всичките тези бонбони не са в корема, а само в главата ти; знам какво е да се правиш, че не чуваш, когато момчетата от класа ти те наричат „Цура”; как да не чуваш: това „Цура” скача на батут върху мозъка ти, който преди първи петли е изял криминално количество бонбони „Простор”..
Преди бала отслабнах. В книжките с приказки Пепеляшка не я рисуват дебела. Преди първия учебен ден в университета отслабнах още малко. Отслабвала съм и други пъти, но винаги съм си връщала килограмите. Не искам пак!!! Когато не си дебела, е толкова по-лесно да се возиш безплатно на тиква. А продавачките на стъклени пантофки са толкова по-мили с теб!

Аз съм чуплива и извън кашона малко ме е страх. Харесвам си усмивката и знам - хората също я харесват. Страх ме е, че някой по default ще реши, че щом постоянно се усмихвам, значи целият ми живот е протекъл в бебешко синьо и не мога да бъда счупена. Усмихвам се и ме наричат „Олимпийското спокойствие”, но от малка имам проблеми тип „на нервна почва”. Мигах много. Спрях. Ходех по голяма нужда рядко, но някак си често успявах да понацапам гащите. Спрях, но не много преди да започне да ми идва цикълът. Гризях си ноктите. Не спрях...
А винаги са ми казвали, че само се смея. Страх ме е да не ме помислят за нечуплива, защото така няма да внимават да не ме счупят. Ако пък прочетат, че съм чуплива, ще знаят, че ме чупят. И от това ме е страх. Не звуча много наясно със себе си, нали? Понякога си мисля, че мога да кажа за Деси всичко, дори най-противоречиви неща. И да ги докажа!

В момента се намирам в първата си лекция по „Български език и стилистика” и от мен се иска след 4 минути да предам лист, който да запознае преподавателката с особата ми.

Според мен човек себе си не може да познава добре, камо ли някой друг да го познава добре.

На всички първи лекции ни караха да се представяме и да знаем, че имаме задници. Не им ли хрумва, че го правим за около 57-ми път тази седмица?

Едно момиче се явило на кандидатстудентски изпит по журналистика. Темата на есето била: „Какво е риск?”. Момичето оставило всички листа празни, само с печатите по тях, а на най-последния ред надраскало: „Ето, това е риск!”. Наградили го с пълна шестица.
Тази история ми я разказа един приятел. Така и не разбрах дали е истинска. Според моя приятел е истинска. Според мен е вдъхновяваща. Обичам, когато хората постигат неща просто ей така, постъпвайки готино в подходящ момент, без да му мислят и да се бъхтят много-много. Не вярвам в тежките усилия. Ако нещо ти коства тежки усилия, значи не е за теб.
Не вярвам в тежките усилия. Затова пък вярвам в градивното плагиатство. Хубавoто трябва да се използва повече от веднъж. Някой с нещо те вдъхновява – вземи нещото и го направи пак, но по твоя си начин. Тъкмо ще вдъхновиш някой друг. Ако имаш талант, нещото никога няма да бъде същото. Ако поръчаш на всички хора по света да изработят по едно руло тоалетна хартия, никое руло няма да бъде същото като друго.

Ей сегинка ще изплагиатствам идеята за празните страници. Написах това, за да го четеш ти. Преподавателката няма да я мъча толкова – тя ще чете само името ми. Празен лист на карета - точно толкова се познавам. Толкова може да ме познава и тя. Без каретата.

Времето е Кафе

Чета си аз учебника по „Предприемачество” и гледам как проблемите на бизнеса у нас до голяма степен се обяснявали със спецификата на балканската ни култура, неценяща и пилееща времето като ресурс. Веднъж, втори, трети път проблемите на бизнеса у нас до голяма степен се обясняват със спецификата на балканската ни култура, неценяща и пилееща времето като ресурс. Нищо – трая си. На осмия път, в който проблемите на бизнеса у нас до голяма степен се обясниха със спецификата на културата ни, обаче, се изнервих.

Не ценим ние това време и туйто! А на Запад – НА ЗАПАД - от малки знаят, че „времето е пари”. В Щатите децата даже получавали акцийки за рождения си ден. Акцийки, не терлички от баба! Да не би нещо да им убягне, че „парите са всичко”. В Швеция пък не си позволявали да закъсняват, защото: Ходи ти да закъсняваш за автобуса и да мръзнеш в тоя студ! А нас хубавкият климат тоолкова ни е разглезил...

Не че не съм съгласна с факта, че положението на бизнеса у нас до голяма степен се обяснява със спецификата на балканската ни култура. Това – ясно. Дразни ме как авторът на учебника решава, че по default всичко, различно от култа към времето и парите, е селяния най-текезесарска. Няма да се правя на голямата идеалистка. Няма да кажа, че за мен парите са като тоалетна хартия. Всъщност, като тоалетна хартия са – и без тоалетна хартия не е много приятно. Без пари не е приятно. Но това не означава, че с пари задължително ще е приятно.

Нямам нищо против средстволюбивите хора. Смешни са ми хората, които позволяват на средствата да мутират в цел. Времето е пари. Използваш времето пълноценно, за да изкарваш пари. А пълноценно ли ги харчиш? Не ги харчиш – трупкаш си ги. Да има за след... време? Ами ако на организма ти не му понесат гумените хамбургери и „след време” така и не настъпи? А дори и да настъпи – кой реши, че е по-добре да се пътешества, когато си с алцхаймер, отколкото когато си млад? Може и да не чакаш до „след време”. Може да си харчиш парите и сега, само че за материални неща – не за излизания по заведенията. В Washington, D.C. съществува дискотека с темпоралното име „5 АМ”. Изглежда само тя в цял град затваря „чак” в 5 сутринта. Другите затварят в полунощ. Another Cinderella Story. Да се ходи по заведенията е пилеене на пари. Да се ходи по заведенията обаче е също печелене на забавление и спомени. Наистина ли материалните неща са толкова по-важни от забавлението и спомените? Да се ходи по заведенията е пилеене на време. А забавлението и спомените къде се извършват? Във времето май..

Тук времето е кафе. Не правим толкова заведения за бързо хранене. Правим повече заведения за бавно хранене – да не ни присяда. И кафенета. На Запад превръщат времето, сиреч парите, в самоцел. Ние обаче не се даваме така лесно и не превръщаме времето, сиреч кафето, в самоцел. То само се казва „да ходим на кафе”. Може всъщност да ходим на сокче. И „на по бира” можем да ходим. „На по бира” можем да ходим и в парка. И не я крием в хартиени кесийки. Това си е безхаберие, да. Но и философията на безхаберието не е за изхвърляне. На Запад дали знаят, например, че с първата глътка кафе трябва да си изгориш езика, а когато се пие последната, кафето много отдавна ще да е изстинало. Размотавайки се, поне общуваме с хора. Общуваме с хора истински. Не чрез small talk, в който да си покажем всичките холивудски зъбки и учтиво да махнем за чао. Или чрез business meeting, на който да си покажем острите зъбки. Общуваме с хора истински. И остроумно. Все още имаме ум, вместо касови апарати.

Не че сме перфектни. Но и те не са перфектни. Не искам чаша за кафе с похлупак от „Starbucks”. Кафето в чаша с похлупак не се разлива по пътя. Само че аз няма опасност да го разлея по пътя. Защото аз не смятам да го пия по пътя. И ще пуша! И не искам в ресторантите да мирише на пластмасови картофки. И не искам щандовете за плодове и зеленчуци да миришат на аптеки.

Където са четките ни за зъби

Забелязали ли сте как отиваме на море (или някъде другаде), пием на плажа (ако имаме повече пари – някъде другаде) и след като сме осъществили нощно къпане (или поне сме скъсали нервите на околните с желанието си да осъществим), някой казва: „’Айде да си ходим вкъщи”? Мамка му! Откога „вкъщи” е някаква си хотелска стая? Или квартира.

Ден първи. Прибираме се „вкъщи”. Сутринта. Пияни. Ден втори. Не се прибираме въобще. После пък се прибираме, но този път и надрусани. Примерно. По обяд, примерно. На ден пети вече водим „вкъщи” някой си. Може и друг някой си – на ден шести. Лягаме си. Рядко. В най-неподозирани часове от денонощието. Времето за плаж и времето за спане се смесват по-еднородно и от мента със Спрайт. Будим се. В устата ни мирише ужасно. И в стаята мирише ужасно. Горките комари! Будим се. До нас някой си диша, а ние искаме само да се разкара. Веднага! Или поне да спре да диша. Достатъчно задушно е... И да спре да е лепкав! А може да е лепкав, но да искаме да остане. Странно. Колко различно им стои на мъжете лепкавостта, в зависимост от това дали ни привличат или не.. Но това не е от особено значение – ако искаме да остане, той ще си тръгне доста по-бързо, отколкото ако искаме да си тръгне бързо. Обикновено така става. Не знам защо. Мисля скоро да спра и да се питам..

А по земята има отворени куфари и пясък. Или нещо друго, пак мръсно и неподредено. И е мокро! Това Вкъщи ли е? Не е Вкъщи. Един ключодържател може да ти каже много за собственика си. Тук ключодържателите нямат собственици. А наемателите са пияни.

Тогава къде е Вкъщи? Вкъщи не е студентската квартира. Там е бардак. Не те интересуват дори нещата, от които се интересуваш. Дали Вкъщи не е при гаджето? Той ще знае, че ме е страх да спя сама. Но някоя нощ няма да се прибере, защото: „Тя ме чакаше по еротично бельо и с вечеря на свещи”. Скандал. И могат да те изгонят. Унижение. Или да се върнеш. Унижение! Това Вкъщи ли е? Не е Вкъщи. И при мама и тати вече не е Вкъщи. Но при мама и тати най-много прилича на Вкъщи. Мама не спира да мрънка, но и всички останали мрънкат. А мама поне знаеш защо я търпиш. Тати се прибира пиян и те наранява с думите си. Но и други те нараняват. А тати поне знаеш защо го търпиш.

Кога Вкъщи се превръща просто в мястото, където държим четките си за зъби? Когато престанем да бъдем деца, а все още не сме и родители. И когато сме хора, които се губят. Не коне с капаци.

Вкъщи не е КЪДЕ, а КАКВО. Вкъщи има повече храна, отколкото алкохол. Има и подправки! Готвят се манджи, а не изгоряла пластмаса. По огледалата няма съмнителни следи от прах. И по масите няма съмнителни следи от прах. Вкъщи има играчки. Не ти е гузно да ги гледаш в очите. Защото Вкъщи си чист. Може би и Вкъщи не всяка фугичка в банята е лъсната до блясък, но можеш наволя да си седиш на тоалетната чиния. Защото върху тоалетната чиния Вкъщи не седи целият свят. Сапунът и шампоанът не са за еднократна употреба. И човекът, който диша в леглото ти, не е за еднократна употреба. И останалите хора Вкъщи не са за еднократна употреба. Те са семейство. Дори и да не са ти истинско семейство – щом живееш с тях някъде и щом сърцето ти нарича това някъде „Вкъщи”, значи са ти семейство. Вкъщи цари твоята атмосфера. Не се чувстваш като озонова дупка в нечия чужда атмосфера. Озоновата дупка, която се чуди дали ако не измие чиниите, ще я сметнат за мързелива. Или пък – ако измие чиниите – дали няма да сметнат, че тя ги смята за мързеливи. Озоновата дупка, която чете книга седнала и с кръстосани крака, защото би било неприлично да се излегне и да рискува чуждата атмосфера да й види гащичките. В чужда атмосфера гащичките се простират веднага, след като си вземеш душ...

Целите на живота са да намериш Вкъщи и да намериш себе си. Не знам в какъв ред.

Искам Вкъщи!

SEX vs. LOVE

По-добре секс от любов - сексът боли само първия път.

НЕ-клишета за клишета

Аз не мога да обичам, така ли? Защото се обичало веднъж, а аз, моля ви се, съм надвишила бройката НЕведнъж. Защото трябвало, ама чак задължитено било, да се боря за любовта си, а аз винаги съм се отказвала..

А може ли преди да проповядваме клишета, преди да се правим на страшно обичащи и многострадални, преди да ДАВАМЕ акъл, да се опитаме да ИЗПОЛЗВАМЕ акъла си? Първо, твърдението, че човек може и трябва да обича истински само веднъж в живота си, е най-голямата простотия, която някога съм чувала. А съм чувала много. Да обичаш само веднъж е мазохизъм спрямо възможността ти да бъдеш щастлив, садизъм спрямо уж обичания от теб човек и спрямо всички, които използваш, за да се утешаваш, идиотизъм като цяло. Разбира се, не говоря за изключителните късметлии, които още от първия път нацелват споделена и щастлива любов и които са примерно осем човека от цялото земно население. Говоря за останалите около 6 милиарда. Ако обичаш някого много, но тази любов не е хармонична, защо да не обичаш пак? Ако любовта ти е била толкова истинска, колкото си твърдял, тя никога няма да си отиде. Не е казано, че трябва да обичаш някой друг. Но не е казано и че не можеш да обичаш още някой, давайки възможност на няколко човека да бъдат щастливи. Най-вече на себе си. Сякаш целият свят е във война с егоизма, но не е новина, че светът е малоумен. Нужната доза егоизъм има много по-голямо значение за здравето ти от това дали пушиш или се храниш здравословно. Най-важното правило, което трябваше да възприемем в курса за спасители, гласеше, че трябва да се грижим първо за собствения си живот и чак тогава - за живота на удавника. Ако не си добре, не можеш да спасиш никого. Ако истински обичаш някого, но не можеш да го направиш щастлив, ще го оставиш в чужди ръце и ще се молиш те да успеят.

А за борбата... Какво означава да се бориш за любовта си? И никой ли не се сеща, че има разлика между това да се бориш ЗА човека, когото обичаш и СЪС човека, когото обичаш. Трябва ли да се вкопчиш в него с клюн и нокти? Мисля, че други части от птичата анатомия са по-подходящи. Да дадеш криле, например. Достатъчно силна съм, за да се боря с вичко на този свят за любовта си. Не съм го говорила, а съм го правила. Само че понякога се иска дори повече сила да ПУСНЕШ, отколкото да се БОРИШ. Имам и нея. Обичала съм няколко пъти. И още обичам тези хора. Крачката между любовта и омразата може и да е една, но когато обичаш много, това изисква цялата ти енергия и нямаш сили дори за тази една-единствена крачка. Още ги обичам. Само че болката вече я няма. Целта на любовта не е да те боли, а дори и да те боли, в това няма нищо, ама нищо лошо. Важното е очите да блестят, без значение дали от щастие или от сълзи. Можеш да си обичаш и сам, просто не е толкова приятно. Но не е безсмислено. Защото те прави смислен. Защото съм убедена, че силата, с която обичам, помага на любимите ми хора на някакво енергийно ниво.

Говоря глупаво като дете? Не - говоря умно като дете. Защото хората не се научават кое е важно, когато порастнат. Те се заравят в повърхностно ежедневие и в лицемерни отношения и ЗАБРАВЯТ кое е важно.

И не - няма да ме оправи "едно здраво ебане", нито пък нечии чужди парички. Здравото ебане и чуждите парички могат да задоволят някой, на който би му било трудно да си ги набави. Моята пирамида на потребностите има малко повече стъпалца.

Тоалетната хартия в гърдите ми

Тоалетната хартия, като се намокри, става гадна. Спихва се, разпокъсва се, полепва навсякъде и не ще да се маха. Искам да бръкна в гръдния си кош и да издърпам цялото руло тоалетна хартия оттам. Късайки го. С нервни движения и не по означените пунктури. След това да натъпча всички отломки в кенефа и да пусна водата. Да я пускам няколко пъти, за да се уверя, че тая лигня няма да изпълзи обратно. Може и да си избърша задника преди това. Поне да знам: гадната тоалетна хартия, която виси в гърдите ми, веднъж послужи за нещо полезно. За бърсане на задник.

Голата истина за Женския Оргазъм

За сексуалното удоволствие при жените се носят повече легенди, отколкото за чудовището от Лох Нес. Но не превръщат ли те самия секс в чудовище?

Едва ли някой би се учудил от факта, че цялата митология от теории за женския оргазъм има не майка, а баща. Запознайте се с Фройд – виртуоз в проблематизирането и драматизирането на секса. Той въвежда понятията клиторен и вагинален оргазъм, той окачествява първия като „инфантилен” и „мъжки”, а жените, които не постигат втория – като „фригидни”. В същото време огромен процент от нежната половина на човечеството успява да постигне оргазъм единствено чрез стимулиране на клитора. Значи ли това, че повечето жени са инфантилни, мъжествени и фригидни в сексуално отношение, мистър Фройд? Не, разбира се. Подобни теории могат да доведат повече до въвеждането на трагикомедията от симулирани оргазми като жанр в секса, отколкото до правилното разгадаване на женското удоволствие.

Положението се влошава още повече с популяризирането от поп културата на прословутата G-точка, която не е много ясно съществува ли въобще, при всички ли съществува, къде се намира, на едно и също място ли се намира винаги и колко голямо удоволствие носи въздействието върху нея. Науката продължава да клюкарства. Единичен оргазъм, множествен оргазъм, поредица от оргазми... Между последните два на всичкото отгоре има разлика! Какво още?

Всъщност значение за сексуалното удовлетворение на жената имат само две неща, които при това не са неща, а хора – самата жена и нейният партньор.

ЖЕНАТА, която не е „мултиоргазмена” и чийто клитор е далеч по-чувствителен от вагината, е напълно нормална в сексуално отношение. Проблем може да възникне единствено от притеснението по тези въпроси. Дамите трябва просто да разберат какво лично на тях им харесва и как да си го поискат – мъжете не са длъжни да четат мисли.

МЪЖЪТ трябва да се интересува повече от удоволствието на партньорката си, отколкото от големината на члена си. Въпросът дали размерът има значение е спорен, но никой не спори относно значението на желанието, старанието и уменията. Техниките „от вратата за краката” и „цък-цък-язък”, придружени от преждевременно закопчаване на колана, няма да доведат която и да било жена до какъвто и да било оргазъм.

Така че, мили дами, спрете да се чудите всичко ли ви е наред, дали „женското изпразване” съществува или е обикновено уриниране и къде да намерите сексуалния Принц на бял кон. Не търсете удоволствието, а го изпитвайте. Сладоледът е наслада именно, защото Дядо Фройд не се е заел да ви обясни как да го консумирате. От значение е само начинът, по който вие обичате да си го ядете. И дали сладоледът е хубав, разбира се!

Здрасти, аз съм писателка.

Още ли духаш свещички на рождения си ден?

Аз духам. И си пожелавам желания, разбира се. Първите 21 години желанието ми си беше все едно и също: да ми купят КУЧЕНЦЕ. Явно в света на възрастните това е голям проблем, тъй като им отне неприлично дълго време. Веднъж ми купиха кученце, но то след четири месеца изчезна. Беше от скъпа порода, а хората обичат да крадат кученца от скъпи породи. Нищо, че малките момиченца са плакали цяло детство за тях и има да плачат цяло тийнейджърство, след като г-н Похитител на Скъпи Кученца им ги отнеме... Трябва да призная обаче, че и самото кученце беше доста свободолюбиво.. Напразно молих няколко дузини свещички за рожден ден да ми го върнат и накрая заключих: 1. дори кучетата не те обичат истински и си тръгват; 2. желанията са създадени за всичко друго, но не и за да се сбъдват.

Накрая, за 21-вия ми рожден ден - преклонна и крайно неподходяща възраст за сдобиване с кученце - бившият ми приятел ми подари Артур. С него (с бившия ми приятел, не с Артур :) бяхме планирали да си имаме бебе и всъщност кученцето трябваше да послужи като утешителна награда, тъй като той вече чакаше бебе от друга жена. Все пак съм му кучешки благодарна, тъй като Артур ми показа: 1. как се обича истински; 2. желанията нямат ама никаква друга функция, освен да се сбъдват. Оттогава свещичките ми си имат нова задача: да ме съберат с МОМЧЕТО, което обичам. Според повечето ми близки това било невъзможно, понеже той живеел в Америка. Разстоянието до него е 7 931 км - около 48.29 пъти по-малко от разстоянието до Луната. Питах гоогле-то! Доколкото знам, по Луната са се разхождали хора. Следователно, съвсем възможно си е. По-големият проблем е, че разстоянието между моето мислене и неговото е колкото между човешкото мислене и това на мега развития планктон, живеещ в постмодерни условия на някоя далечна планета.

Както и да е. Като издухаме свещичките настрана, цял живот си имах и една друга голяма мечта: като порасна да стана ПИСАТЕЛКА. Да, ама пораснах (май само на гърди и малко на ръст) и никаква писателка не бях станала още. За щастие, така и не успях да се накарам да се занимавам с нищо друго. Седях си и когато не бях заета да се чудя откъде да докопам пари за минимум две кутии цигари на ден, хленчех коолко е трудно да станеш писател в днешно време. И в България. И коолко несправедливи са обикновените хорица към възвишените творчески натури като мен. Те трябва да се потят, за да ни изхранват и да ни издават книгите, албумите или там каквото имаме за издаване. Ако евентуално излезем от възвишеното си състояние на транс и произведем нещо за издаване, де... Иначе - само да ни изхранват.

Всичко се промени. Това не означава, че съм спряла да седя и да се чудя откъде да докопам пари за цигари. Спрях да мечтая да стана писателка обаче. Осъзнах, че не само Паулу Коелю и Дж. К. Роулинг са писатели. Писатели са и всички онези, които си драскат разни неща по салфетки и след това играят баскетбол със салфетките и кофите. И всички онези, които се друсат, оформят в главите си страхотни сюжети, ходят да повръщат, вместо да си ги запишат и... ги забравят. Писател е всеки, който се чувства писател. Когато видех хубава кола, казвах: "Искам това да е мое". Но го казвах по навик, защото бях чула някой друг да го казва. Когато четях хубава книга, си казвах: "Искам ТОВА да е мое". И сърцето ми се свиваше, понеже някой ми беше казал, че това е глупава мечта. Няма какво да си мечтая да стана писателка, тъй като отдавна съм. Само че, чудейки се откъде да докопам пари, за да издам книга, чудейки се дали наистина имам талант и дали ще ме четат, бях забравила да пиша. Е стига съм се чудила вече. Да издам книга, да ме четат и да ме счетат за талантлива би било хубаво, но само толкова. Истински важното е да пиша, защото това е моята професия. И живот. Или поне тази част от него, която зависи от мен.

Много мразя някой да ме пита как се казвам, с какво се занимавам и коя зодия съм, аз да му отговарям, правейки се, че не ми е досадно, а той на свой ред да се прави, че всичко това му е свръх интересно. Изобщо не чувствам себе си в такава ситуация. Когато казвам "Здрасти, аз съм писателка", обаче, наистина се чувствам себе си. Ако ти харесва, опитай и ти. Като малък си мечтаеше да станеш боклукчия? Ами, отивай при Бойко Борисов и му кажи: "Здрасти, аз съм боклукчия". И без това има дефицит. Или пък баРЕлинка? Защо не уведомиш всичките си приятелки? "Здрасти, аз съм барелинка!" Защото ще ти се изсмеят и ще изцвърчат (като при Шекспир - с реплика "настрана"), че ти на токчета не можеш да ходиш, камо ли на палци и че с барелинската поличка ще приличаш на Мис Пиги. А като гледаш балет още настръхваш и ти се иска да си на мястото на барелините... Вътрешно ти си барелинка. Аз пък съм писателка и вече си имам нова мечта: да стана РЕЖИСЬОРКА :)

Това е... Продължавай да духаш!

П.П. Свещичките, изобразяващи цифри, не се броят - те са за аматьори.