Днес е последният ден от Седмицата, В Която Знам, Че Имам Задник. Знам го непрекъснато, особено като съм на високи токчета. Колкото по-високи токчета нося, толкова по-разголена се чувствам. Може би защото интимните ми части се приближават към нивото на околните погледи с 8 до 15 см?
- Кога човек наистина осъзнава, че има задник?
- На първия си учебен ден в университета.
Поне при мен стана така.
Винаги закъснявам. Закъснях за бала – последната си нощ в гимназията. Закъснях и за първия си учебен ден в университета. Само че на бала носех рокля с обръч и ако ме притесняваше нещо, то беше как се пишка, когато си облечен в торта – глазурата изобщо не подчертаваше задника ми и нямаше какво да мисля за него. На първия ден в университета обаче направо си му говорех: „Заклевам те, потъни вдън земя или да не си ми задник повече!”.
Пред вратата на залата бях много притеснена и си поех дълбоко въздух, мечтаейки той да беше цигарен дим и да можеше да прати нервите ми в леглото. Катастрофирах в атмосферата на значително-по-голямото-отколкото-ми-се-искаше помещение. Закъсняла. Трябваше да се докопам до последната редица от “десетките” редици с непознати лица и трябваше да го направя с достойнство, без да ми личи, че се докопвам. Преполових магарешкибодливия си път, а хамбарът още мълчеше. Та аз бях само едно лишено от цигари, докопващо се създание – защо трябваше да мълчат в моя чест?! Имах чувството, че всичко зад мен гледа в задника ми, а всичко пред мен само чака да го подмина, за да му се отдаде същата възможност. „Потъни вдън земя, потъни вдън земя, веднага потъвай вдън земя...” – съскаше мозъкът ми към задника чрез нервни импулси. Не потъна. Опита се, обаче: леко се подхлъзнах, явно на локвичката вода в мислите ми. Тъкмо си спомнях как на излизане мама ми беше поляла вода пред вратата. Хванах любимия си обичай в изневяра: съвсем не се чувствах като някой, на когото му „върви като по вода”.
Не паднах, де. Ако бях паднала, щях да се изтупам достатъчно силно, за да се самоубия чрез изтупване. След няколкогодишно пристъпване се докопах до последната редица от вече хилядите редици с непознати лица.
„Боен клуб”. В самолета. Брад Пит седи от вътрешната страна и трябва да мине през Нортън, за да стигне до пътеката. Казва: „А сега, въпрос по етикеция: когато минавам, задника или ку*а си да обърна към теб?”. Сетих се за тази реплика, докато каскадирах към свободното място в центъра на дълъг чин.
Пфю! – мислено избърсах мислената пот от челото си. Най-после бях седнала и петнайсетте редици с непознати лица не зяпаха в мен. А дори и да зяпнеха – усмихването срещу петнайсет редици с непознати лица го мога значително по-добре от вървенето пред петнайсет редици с непознати лица. Усмихването го мога!
Преподавателите в университета са същите лелки и чичковци като тези в училище: щипка соц, стръкче сено в облеклото, в прическата, а понякога – и в излъчването. Само че чичковците тук са повече, отколкото бяха в училище.
Една лелка даде всичко от себе си, за да се почувстваме като питомници на най-великия университет в страната, на Балканите, в Европа... Дали не спомена и света? Една лелко-бабка ни увери, че се намираме в най-великия факултет в този най-велик университет. Един чичко пък се погрижи да разясни, че сме избрали най-великата специалност. Пред дъската (вероятно най-великата дъска) започна да ръкомаха следващият надъхвач.
- Сега този ако ни съобщи, че България е най-великото място за получаване на висше образование, ще се почувстваме по-велики и от американско първолаче в час по история – изпръхтях, не особено дискретно.Няколко човека се обърнаха и ми се усмихнаха, но това не ме смути. Усмихването го мога!
Ако на някого му предстои кандидатстудентсване и се чуди коя е тази едничка най-велика специалност у вселената – Public Relations в Софийския университет. Факултет по журналистика и масова комуникация. Сега разбирате ли? Навсякъде, във всички факултети, студентите наблюдават задници, мислено пишат репортажи за тях, излъчват ги в пространството... Но подозирам, че клюкарстването спира някъде между точната квадратура и нивото на целулитност на един задник. А представяте ли си какво се случва в една постройка, където жужат множество комуникативни, любопитни и амбицирани да стават журналисти създания? Т. е. те не жужат, по-скоро съскат, защото са преобладаващо жени, а повече от две жени на едно място – това е змиярник. Само че съскат едно такова лицемерничко и то зазвучава като жужене. И жуженето анализира не само точната квадратура и нивото на целулитност на задника, но и точната квадратура и нивото на изцапаност на прашките върху него. Не дай си Боже пък да не са прашки, а „на баба ми парашутките”!
Та понеже са комуникативни, тези създания идват при теб, без с нищо да си го заслужил, и се започва:
- Ама как се казваш?
- Ама къде си учила?
Опаа, сега ще има „Познаваш ли...?”
- Познаваш ли Ани - една такава русичка, леко закръгленка?
Русичка? Леко закръгленка? Колко милинко звучи! А сигурно й идва да каже: „една свиня перхидролеста”, ама как да го каже, като не знае в какви отношения съм с въпросната? Може пък веднага да отплувам да й докладвам. А един от най-големите страхове на хората, кой знае защо, е възможността някой да разбере какво наистина мислят за него.
Продължаваме.
- А занимаваш ли се с нещо, освен, че учиш?
„Защо? За да се престориш, че те интересува ли?”. Пак Брад Пит, пак „Боен клуб”.
Дали отговорът ми („излизам с приятели”) ще те заинтересува достатъчно?
И неизменният въпрос, който от три минути чакам с нетърпение:
- Коя зодия си?
Ами, как да ти го кажа: зодия Деси съм. Предполагам, че и твоята зодия съвпада с името ти. Но щом ти харесва да се мислиш за риба – O’K. Няма какво да ти ги обяснявам тези неща. Хм... Между другото, 6 милиарда : 12 зодиакални знака = 500 млн. души. 500 млн. души, които разполагат със същите качества, недостатъци и степен на чревоугодничество като теб, боледуват от рак и печелят лотарии в същите дни, в които ти боледуваш от рак и печелиш лотарии. 500 млн. Даже повече, ако и извънземните имат зодии.
- Козирог – отговарям кратко, защото ме мързи да се разправям.
Разбира се, веднага бивам уведомена за статута на няколко от моите 500 млн. съзодийници в живота на събеседника ми. При това всеки мъж, който броди по таз земя, е имал поне една жена Козирог и тя задължително се е отнесла ужасяващо с него.
Тези хора дали забелязват, че им отговарям с една осма от устата си и не търся обратна информация?
Други пък имат следната обсадна техника:
- Здрасти, Пешо съм аз. Оф, да ви кажа: вчера СЛУЧАЙНО гледах „Биг Брадър” и бях потресен! Няма такава селяния, братче! Ако Оруел можеше да види за каква порнография се използват идеите му, щеше да се обърне в гроба. Знаете, че Big Brother е нещо като герой в „1984” на Оруел, нали?... (тук продължаваме да бълваме някаква имформация, която никой не ни е искал, за да покажем, че сме били добри дечица и сме си прочели книжката)
Подарих на ушите си натискане на бутона MUTE. Да, знам, че Big Bro е нещо като герой в „1984” на Оруел. Знам също, че рядко се случва да те вържат за стол пред телевизора и да те насилят „случайно” да гледаш някое предаване.
- Аз не чета книги. Нали има филми: два часа и си готов - сподели мненийцето си една колежка.
Не съм съгласна с това мненийце, но отговорът й ми хареса повече от на Пешо встъпителната реч. Тя поне не се прави на много интИлигентна. Ако Пешо имаше толкова знания, нямаше да „знае” кое от тях да сгъне и подреди във второто си изречение към непознати. Сега Пешо ще разправя, че колежката с филмите е тъпа. Не си направих труда да спомена книгите, които съм чела, защото те са много. Пешо сигурно ще разправя, че и аз съм тъпа.
Хора, не може ли просто да си говорим непринудено? Без да сме тъпи, ако не изтъкваме ненужно какво знаем. Без да задаваме банални въпроси, чиито отговори ще забравим още преди да сме ги получили.
Понякога може:
- ‘Айде да пием бири на пейките пред библиотеката, че да минем по-тънко! В т’ва кафе до факултета много скубят.
- Извинявай, това дето си облякла всъщност е пола, нали? Имам същата! Никога не бих се сетила да я нося като потник. Много се кефя на хора, които измислят няк’ви такива нестандартни неща. Мислила ли си да станеш дизайнер? Ще ти открадна идеята за полата, да знаеш!
- Тебе те помня от един мач с Миньор Перник. Някой от квартала те беше довел. Голямо мазало беше тога’а: напра’Ихме влака кабриолет!
- За кой квартал става въпрос?
- Е, как кой? „Ориндж Каунти” – кварталът на богатите”, мно’о ясно!
- ??
- „Овча Купел”, бе! Съкращението е О.К. - като на „Ориндж Каунти”, сешаш ли
се? Ние така си му викаме вече.
- Ха-ха, верно, бе! „Кварталът на богатите”!!! Ха-ха-ха. А вие там к’ви сте олигофрени, не е истина! СетИх се и мача: бях с Жорката, който се беше напил на копеле. ПочнА да си пълни джобовете със семките на една мангалка дето продаваше и оная като се разбуча, Жорката веднага й теглИ един шут на масичката и се разлете слънчоглед на богато...
- Ей, аз съм Сузи – не се познаваме. Вчера те видях на Попа, беше с едно момче. Гадже ли ти е? Симпатичен младеж. От колко време сте заедно?
Не че на тези разговори им се цепят дънките от интелигентност. Не че са пили витамини против комплексарщина. Но поне се водят някак естествено, без да крещят с цяло гърло, че ги изнасилват. Не помня имената на всички хора, които участваха в тях. Като се запознавам слушам собственото си име, не чуждото. Всъщност името е най-глупавата дума в едно запознанство. Не знам защо с него се почва. Името не дава информация за човека. Дава информация за това какво име са харесали родителите му, в много случаи – за това как се казва бабата или дядото. Понякога асоциираш името с файлове, които си чувал за човека и си запаметил. Но това пак не е твоята информация. Това е информацията на някой друг.
Не помня имената на всички хора, които участваха в тези разговори. Но помня хората. Лесно им простих, когато по-късно пожелаха да знаят коя зодия съм.
Простих го и на двете момчета, които ме замъкнаха на вечеря в мензата и два часа не спряха да ме замерят с вицове. Да разказвам вицове аз не мога – нито ме бива да ги помня, нито да жестикулирам чак толкова. Участвах в разговора само със симпатичния си (надявам се) хилеж. По принцип и ми е досадно да слушам повече от три вица един след друг, но тези момчета ми бяха забавни. Едното от тях наряза наденицата си с дълбокомислени очи и с по-научен тон от този на лелките и чичковците във факултета, каза:
- Когато идвах да си подам документите за университета, в района беше пълно с бездомни кучета. На първия учебен ден не видях нито едно. Съдейки по вкуса, от тях ги правят надениците тука.
Бях се разлигавила, смях се много и смешно. Тези момчета ми бяха забавни. Хората не се делят на мъже и жени, на добри и лоши, на Левски и ЦСКА. Хората се делят на хора и не-хора. Тези момчета са хора. Едното от тях – доста сладък представител на хората.
Не знам откъде се взе: радарите ми не го бяха засекли на първия учебен ден, когато си харесах две лица от петнайсетте редици с непознати. Първото лице се оказа принадлежност на някакъв странен индивид, който съумяваше да прилича на гей и едновременно с това да сваля всички момичета и всички преподаватели, независимо от пола им. Освен това тялото под лицето мирише на комодски варан. Второто лице дойде да се запознае с мен почти веднага. Какво щастие! „Цецо Секса” – представи се то. Какво нещастие!..
Е, да, ще трябва да си призная: на първия учебен ден успях хем да се притеснявам, че ме разглеждат, хем да се дразня, че ме оценяват по външния ми вид, хем да ги разгледам и аз тях и да ги оценя по техния външен вид. Както се видя – погрешно. Те пък погрешно ме мислят за надута. Притеснените хора, които не искат да се натрапват, много често ги мислят за надути.
Колежка ни е една моя съученичка от началното училище, която сега е известна певица. И нея я мислят за надута: говорела превзето. Говори си по същия начин, по който си говореше и преди да стане известна, когато просто пееше в хор „Бодра смяна”. Идва да ми се радва всеки път, когато ме съзре по коридорите – едва ли е чак толкова надута. И „тъпичка” била. В трети клас седяхме на един чин. По математика винаги се облягаше първа на стола, защото решаваше задачите по-бързо от останалите. Беше отличничка по всичко, а беше от „готините” в класа. Едва ли е чак толкова тъпичка.
Жените обявяват по default красивите жени за глупави. Мъжете не обявяват по default красивите мъже за глупави – поредното доказателство, че жените не само по default, но и на второ четене, са с тонове по-злобни от мъжете. Ако красива жена откаже да спи с някого, тя е или надута, или прекалено глупава, за да оцени достойнствата му. Само грозните жени имат право безнаказано да отказват секс. Те държат авторските права и върху стеснителността. Ако красивите жени не обикалят като цветарки по хората, те в никакъв случай не са стеснителни – те със сигурност са надути. Синдромът „Кисело Грозде”. Само че кристалните чаши са по-чупливи от порцелановите.
Аз съм чуплива.
Подозирам, че и моята бивша съученичка – певицата - е чуплива. Веднъж в трети клас, когато седяхме заедно, я видях да плаче в тоалетните.
- Мно(хлъц)го обичам Яна... (подсмрък) Тя ми е най-добрата приятелка... А аз на нея не съм й най-добрата приятелка (хлъц), - гласът, който след години щеше да пее секси облечени текстове, трепереше. – Правя вси(хлъц)чко за нея, а тя нищо не за(хлъц)беляз(хлъц)ва... (хлип, хлип)...
Мушнах се в една тоалетна, клекнах, но вместо да пусна вода от пикочния си мехур и после от казанчето, и аз се разплаках. Въпросната Яна е най-добрата ми приятелка. Тогава обаче не бяхме приятелки. Тогава обичах момичето, до което седях. Момичето, което решаваше задачите по математика по-бързо от всеки друг, особено от мен. Момичето, което плачеше за Яна. Исках да бъда най-добрата приятелка на това момиче. Правех всичко за него, но то нищо не забелязваше. Хлип, хлип. Явно животът не е бил светло син и преди да започнем да се занимаваме с мъже.
Едва ли двете момиченца, които се давеха от вонята на белина и рев по несподелени приятелства, са станали чак толкова надути.
Аз съм чуплива и тази седмица съм извадена от кашона си.
Тази седмица стотици нови погледи постоянно ми натякват, че имам задник. И аз се притеснявам. Не защото се срамувам. Не си харесвам задника, но много добре знам, че хората го харесват. Не защото се срамувам. Защото се страхувам. Страх ме е, че някой ще хареса задника ми и ще реши по default, че щом имам хубав задник, значи не мога да бъда счупена. И няма да внимава да не ме счупи. Няма да знае, че и на мен ми се повръща като чуя термина „зелева супа”; и аз знам какво е да сънуваш, че ядеш бонбони „Простор”; да се чувстваш ужасно виновна, защото си на диета; да се събудиш полуразревана и с облекчение да установиш, че всичките тези бонбони не са в корема, а само в главата ти; знам какво е да се правиш, че не чуваш, когато момчетата от класа ти те наричат „Цура”; как да не чуваш: това „Цура” скача на батут върху мозъка ти, който преди първи петли е изял криминално количество бонбони „Простор”..
Преди бала отслабнах. В книжките с приказки Пепеляшка не я рисуват дебела. Преди първия учебен ден в университета отслабнах още малко. Отслабвала съм и други пъти, но винаги съм си връщала килограмите. Не искам пак!!! Когато не си дебела, е толкова по-лесно да се возиш безплатно на тиква. А продавачките на стъклени пантофки са толкова по-мили с теб!
Аз съм чуплива и извън кашона малко ме е страх. Харесвам си усмивката и знам - хората също я харесват. Страх ме е, че някой по default ще реши, че щом постоянно се усмихвам, значи целият ми живот е протекъл в бебешко синьо и не мога да бъда счупена. Усмихвам се и ме наричат „Олимпийското спокойствие”, но от малка имам проблеми тип „на нервна почва”. Мигах много. Спрях. Ходех по голяма нужда рядко, но някак си често успявах да понацапам гащите. Спрях, но не много преди да започне да ми идва цикълът. Гризях си ноктите. Не спрях...
А винаги са ми казвали, че само се смея. Страх ме е да не ме помислят за нечуплива, защото така няма да внимават да не ме счупят. Ако пък прочетат, че съм чуплива, ще знаят, че ме чупят. И от това ме е страх. Не звуча много наясно със себе си, нали? Понякога си мисля, че мога да кажа за Деси всичко, дори най-противоречиви неща. И да ги докажа!
В момента се намирам в първата си лекция по „Български език и стилистика” и от мен се иска след 4 минути да предам лист, който да запознае преподавателката с особата ми.
Според мен човек себе си не може да познава добре, камо ли някой друг да го познава добре.
На всички първи лекции ни караха да се представяме и да знаем, че имаме задници. Не им ли хрумва, че го правим за около 57-ми път тази седмица?
Едно момиче се явило на кандидатстудентски изпит по журналистика. Темата на есето била: „Какво е риск?”. Момичето оставило всички листа празни, само с печатите по тях, а на най-последния ред надраскало: „Ето, това е риск!”. Наградили го с пълна шестица.
Тази история ми я разказа един приятел. Така и не разбрах дали е истинска. Според моя приятел е истинска. Според мен е вдъхновяваща. Обичам, когато хората постигат неща просто ей така, постъпвайки готино в подходящ момент, без да му мислят и да се бъхтят много-много. Не вярвам в тежките усилия. Ако нещо ти коства тежки усилия, значи не е за теб.
Не вярвам в тежките усилия. Затова пък вярвам в градивното плагиатство. Хубавoто трябва да се използва повече от веднъж. Някой с нещо те вдъхновява – вземи нещото и го направи пак, но по твоя си начин. Тъкмо ще вдъхновиш някой друг. Ако имаш талант, нещото никога няма да бъде същото. Ако поръчаш на всички хора по света да изработят по едно руло тоалетна хартия, никое руло няма да бъде същото като друго.
Ей сегинка ще изплагиатствам идеята за празните страници. Написах това, за да го четеш ти. Преподавателката няма да я мъча толкова – тя ще чете само името ми. Празен лист на карета - точно толкова се познавам. Толкова може да ме познава и тя. Без каретата.
- Кога човек наистина осъзнава, че има задник?
- На първия си учебен ден в университета.
Поне при мен стана така.
Винаги закъснявам. Закъснях за бала – последната си нощ в гимназията. Закъснях и за първия си учебен ден в университета. Само че на бала носех рокля с обръч и ако ме притесняваше нещо, то беше как се пишка, когато си облечен в торта – глазурата изобщо не подчертаваше задника ми и нямаше какво да мисля за него. На първия ден в университета обаче направо си му говорех: „Заклевам те, потъни вдън земя или да не си ми задник повече!”.
Пред вратата на залата бях много притеснена и си поех дълбоко въздух, мечтаейки той да беше цигарен дим и да можеше да прати нервите ми в леглото. Катастрофирах в атмосферата на значително-по-голямото-отколкото-ми-се-искаше помещение. Закъсняла. Трябваше да се докопам до последната редица от “десетките” редици с непознати лица и трябваше да го направя с достойнство, без да ми личи, че се докопвам. Преполових магарешкибодливия си път, а хамбарът още мълчеше. Та аз бях само едно лишено от цигари, докопващо се създание – защо трябваше да мълчат в моя чест?! Имах чувството, че всичко зад мен гледа в задника ми, а всичко пред мен само чака да го подмина, за да му се отдаде същата възможност. „Потъни вдън земя, потъни вдън земя, веднага потъвай вдън земя...” – съскаше мозъкът ми към задника чрез нервни импулси. Не потъна. Опита се, обаче: леко се подхлъзнах, явно на локвичката вода в мислите ми. Тъкмо си спомнях как на излизане мама ми беше поляла вода пред вратата. Хванах любимия си обичай в изневяра: съвсем не се чувствах като някой, на когото му „върви като по вода”.
Не паднах, де. Ако бях паднала, щях да се изтупам достатъчно силно, за да се самоубия чрез изтупване. След няколкогодишно пристъпване се докопах до последната редица от вече хилядите редици с непознати лица.
„Боен клуб”. В самолета. Брад Пит седи от вътрешната страна и трябва да мине през Нортън, за да стигне до пътеката. Казва: „А сега, въпрос по етикеция: когато минавам, задника или ку*а си да обърна към теб?”. Сетих се за тази реплика, докато каскадирах към свободното място в центъра на дълъг чин.
Пфю! – мислено избърсах мислената пот от челото си. Най-после бях седнала и петнайсетте редици с непознати лица не зяпаха в мен. А дори и да зяпнеха – усмихването срещу петнайсет редици с непознати лица го мога значително по-добре от вървенето пред петнайсет редици с непознати лица. Усмихването го мога!
Преподавателите в университета са същите лелки и чичковци като тези в училище: щипка соц, стръкче сено в облеклото, в прическата, а понякога – и в излъчването. Само че чичковците тук са повече, отколкото бяха в училище.
Една лелка даде всичко от себе си, за да се почувстваме като питомници на най-великия университет в страната, на Балканите, в Европа... Дали не спомена и света? Една лелко-бабка ни увери, че се намираме в най-великия факултет в този най-велик университет. Един чичко пък се погрижи да разясни, че сме избрали най-великата специалност. Пред дъската (вероятно най-великата дъска) започна да ръкомаха следващият надъхвач.
- Сега този ако ни съобщи, че България е най-великото място за получаване на висше образование, ще се почувстваме по-велики и от американско първолаче в час по история – изпръхтях, не особено дискретно.Няколко човека се обърнаха и ми се усмихнаха, но това не ме смути. Усмихването го мога!
Ако на някого му предстои кандидатстудентсване и се чуди коя е тази едничка най-велика специалност у вселената – Public Relations в Софийския университет. Факултет по журналистика и масова комуникация. Сега разбирате ли? Навсякъде, във всички факултети, студентите наблюдават задници, мислено пишат репортажи за тях, излъчват ги в пространството... Но подозирам, че клюкарстването спира някъде между точната квадратура и нивото на целулитност на един задник. А представяте ли си какво се случва в една постройка, където жужат множество комуникативни, любопитни и амбицирани да стават журналисти създания? Т. е. те не жужат, по-скоро съскат, защото са преобладаващо жени, а повече от две жени на едно място – това е змиярник. Само че съскат едно такова лицемерничко и то зазвучава като жужене. И жуженето анализира не само точната квадратура и нивото на целулитност на задника, но и точната квадратура и нивото на изцапаност на прашките върху него. Не дай си Боже пък да не са прашки, а „на баба ми парашутките”!
Та понеже са комуникативни, тези създания идват при теб, без с нищо да си го заслужил, и се започва:
- Ама как се казваш?
- Ама къде си учила?
Опаа, сега ще има „Познаваш ли...?”
- Познаваш ли Ани - една такава русичка, леко закръгленка?
Русичка? Леко закръгленка? Колко милинко звучи! А сигурно й идва да каже: „една свиня перхидролеста”, ама как да го каже, като не знае в какви отношения съм с въпросната? Може пък веднага да отплувам да й докладвам. А един от най-големите страхове на хората, кой знае защо, е възможността някой да разбере какво наистина мислят за него.
Продължаваме.
- А занимаваш ли се с нещо, освен, че учиш?
„Защо? За да се престориш, че те интересува ли?”. Пак Брад Пит, пак „Боен клуб”.
Дали отговорът ми („излизам с приятели”) ще те заинтересува достатъчно?
И неизменният въпрос, който от три минути чакам с нетърпение:
- Коя зодия си?
Ами, как да ти го кажа: зодия Деси съм. Предполагам, че и твоята зодия съвпада с името ти. Но щом ти харесва да се мислиш за риба – O’K. Няма какво да ти ги обяснявам тези неща. Хм... Между другото, 6 милиарда : 12 зодиакални знака = 500 млн. души. 500 млн. души, които разполагат със същите качества, недостатъци и степен на чревоугодничество като теб, боледуват от рак и печелят лотарии в същите дни, в които ти боледуваш от рак и печелиш лотарии. 500 млн. Даже повече, ако и извънземните имат зодии.
- Козирог – отговарям кратко, защото ме мързи да се разправям.
Разбира се, веднага бивам уведомена за статута на няколко от моите 500 млн. съзодийници в живота на събеседника ми. При това всеки мъж, който броди по таз земя, е имал поне една жена Козирог и тя задължително се е отнесла ужасяващо с него.
Тези хора дали забелязват, че им отговарям с една осма от устата си и не търся обратна информация?
Други пък имат следната обсадна техника:
- Здрасти, Пешо съм аз. Оф, да ви кажа: вчера СЛУЧАЙНО гледах „Биг Брадър” и бях потресен! Няма такава селяния, братче! Ако Оруел можеше да види за каква порнография се използват идеите му, щеше да се обърне в гроба. Знаете, че Big Brother е нещо като герой в „1984” на Оруел, нали?... (тук продължаваме да бълваме някаква имформация, която никой не ни е искал, за да покажем, че сме били добри дечица и сме си прочели книжката)
Подарих на ушите си натискане на бутона MUTE. Да, знам, че Big Bro е нещо като герой в „1984” на Оруел. Знам също, че рядко се случва да те вържат за стол пред телевизора и да те насилят „случайно” да гледаш някое предаване.
- Аз не чета книги. Нали има филми: два часа и си готов - сподели мненийцето си една колежка.
Не съм съгласна с това мненийце, но отговорът й ми хареса повече от на Пешо встъпителната реч. Тя поне не се прави на много интИлигентна. Ако Пешо имаше толкова знания, нямаше да „знае” кое от тях да сгъне и подреди във второто си изречение към непознати. Сега Пешо ще разправя, че колежката с филмите е тъпа. Не си направих труда да спомена книгите, които съм чела, защото те са много. Пешо сигурно ще разправя, че и аз съм тъпа.
Хора, не може ли просто да си говорим непринудено? Без да сме тъпи, ако не изтъкваме ненужно какво знаем. Без да задаваме банални въпроси, чиито отговори ще забравим още преди да сме ги получили.
Понякога може:
- ‘Айде да пием бири на пейките пред библиотеката, че да минем по-тънко! В т’ва кафе до факултета много скубят.
- Извинявай, това дето си облякла всъщност е пола, нали? Имам същата! Никога не бих се сетила да я нося като потник. Много се кефя на хора, които измислят няк’ви такива нестандартни неща. Мислила ли си да станеш дизайнер? Ще ти открадна идеята за полата, да знаеш!
- Тебе те помня от един мач с Миньор Перник. Някой от квартала те беше довел. Голямо мазало беше тога’а: напра’Ихме влака кабриолет!
- За кой квартал става въпрос?
- Е, как кой? „Ориндж Каунти” – кварталът на богатите”, мно’о ясно!
- ??
- „Овча Купел”, бе! Съкращението е О.К. - като на „Ориндж Каунти”, сешаш ли
се? Ние така си му викаме вече.
- Ха-ха, верно, бе! „Кварталът на богатите”!!! Ха-ха-ха. А вие там к’ви сте олигофрени, не е истина! СетИх се и мача: бях с Жорката, който се беше напил на копеле. ПочнА да си пълни джобовете със семките на една мангалка дето продаваше и оная като се разбуча, Жорката веднага й теглИ един шут на масичката и се разлете слънчоглед на богато...
- Ей, аз съм Сузи – не се познаваме. Вчера те видях на Попа, беше с едно момче. Гадже ли ти е? Симпатичен младеж. От колко време сте заедно?
Не че на тези разговори им се цепят дънките от интелигентност. Не че са пили витамини против комплексарщина. Но поне се водят някак естествено, без да крещят с цяло гърло, че ги изнасилват. Не помня имената на всички хора, които участваха в тях. Като се запознавам слушам собственото си име, не чуждото. Всъщност името е най-глупавата дума в едно запознанство. Не знам защо с него се почва. Името не дава информация за човека. Дава информация за това какво име са харесали родителите му, в много случаи – за това как се казва бабата или дядото. Понякога асоциираш името с файлове, които си чувал за човека и си запаметил. Но това пак не е твоята информация. Това е информацията на някой друг.
Не помня имената на всички хора, които участваха в тези разговори. Но помня хората. Лесно им простих, когато по-късно пожелаха да знаят коя зодия съм.
Простих го и на двете момчета, които ме замъкнаха на вечеря в мензата и два часа не спряха да ме замерят с вицове. Да разказвам вицове аз не мога – нито ме бива да ги помня, нито да жестикулирам чак толкова. Участвах в разговора само със симпатичния си (надявам се) хилеж. По принцип и ми е досадно да слушам повече от три вица един след друг, но тези момчета ми бяха забавни. Едното от тях наряза наденицата си с дълбокомислени очи и с по-научен тон от този на лелките и чичковците във факултета, каза:
- Когато идвах да си подам документите за университета, в района беше пълно с бездомни кучета. На първия учебен ден не видях нито едно. Съдейки по вкуса, от тях ги правят надениците тука.
Бях се разлигавила, смях се много и смешно. Тези момчета ми бяха забавни. Хората не се делят на мъже и жени, на добри и лоши, на Левски и ЦСКА. Хората се делят на хора и не-хора. Тези момчета са хора. Едното от тях – доста сладък представител на хората.
Не знам откъде се взе: радарите ми не го бяха засекли на първия учебен ден, когато си харесах две лица от петнайсетте редици с непознати. Първото лице се оказа принадлежност на някакъв странен индивид, който съумяваше да прилича на гей и едновременно с това да сваля всички момичета и всички преподаватели, независимо от пола им. Освен това тялото под лицето мирише на комодски варан. Второто лице дойде да се запознае с мен почти веднага. Какво щастие! „Цецо Секса” – представи се то. Какво нещастие!..
Е, да, ще трябва да си призная: на първия учебен ден успях хем да се притеснявам, че ме разглеждат, хем да се дразня, че ме оценяват по външния ми вид, хем да ги разгледам и аз тях и да ги оценя по техния външен вид. Както се видя – погрешно. Те пък погрешно ме мислят за надута. Притеснените хора, които не искат да се натрапват, много често ги мислят за надути.
Колежка ни е една моя съученичка от началното училище, която сега е известна певица. И нея я мислят за надута: говорела превзето. Говори си по същия начин, по който си говореше и преди да стане известна, когато просто пееше в хор „Бодра смяна”. Идва да ми се радва всеки път, когато ме съзре по коридорите – едва ли е чак толкова надута. И „тъпичка” била. В трети клас седяхме на един чин. По математика винаги се облягаше първа на стола, защото решаваше задачите по-бързо от останалите. Беше отличничка по всичко, а беше от „готините” в класа. Едва ли е чак толкова тъпичка.
Жените обявяват по default красивите жени за глупави. Мъжете не обявяват по default красивите мъже за глупави – поредното доказателство, че жените не само по default, но и на второ четене, са с тонове по-злобни от мъжете. Ако красива жена откаже да спи с някого, тя е или надута, или прекалено глупава, за да оцени достойнствата му. Само грозните жени имат право безнаказано да отказват секс. Те държат авторските права и върху стеснителността. Ако красивите жени не обикалят като цветарки по хората, те в никакъв случай не са стеснителни – те със сигурност са надути. Синдромът „Кисело Грозде”. Само че кристалните чаши са по-чупливи от порцелановите.
Аз съм чуплива.
Подозирам, че и моята бивша съученичка – певицата - е чуплива. Веднъж в трети клас, когато седяхме заедно, я видях да плаче в тоалетните.
- Мно(хлъц)го обичам Яна... (подсмрък) Тя ми е най-добрата приятелка... А аз на нея не съм й най-добрата приятелка (хлъц), - гласът, който след години щеше да пее секси облечени текстове, трепереше. – Правя вси(хлъц)чко за нея, а тя нищо не за(хлъц)беляз(хлъц)ва... (хлип, хлип)...
Мушнах се в една тоалетна, клекнах, но вместо да пусна вода от пикочния си мехур и после от казанчето, и аз се разплаках. Въпросната Яна е най-добрата ми приятелка. Тогава обаче не бяхме приятелки. Тогава обичах момичето, до което седях. Момичето, което решаваше задачите по математика по-бързо от всеки друг, особено от мен. Момичето, което плачеше за Яна. Исках да бъда най-добрата приятелка на това момиче. Правех всичко за него, но то нищо не забелязваше. Хлип, хлип. Явно животът не е бил светло син и преди да започнем да се занимаваме с мъже.
Едва ли двете момиченца, които се давеха от вонята на белина и рев по несподелени приятелства, са станали чак толкова надути.
Аз съм чуплива и тази седмица съм извадена от кашона си.
Тази седмица стотици нови погледи постоянно ми натякват, че имам задник. И аз се притеснявам. Не защото се срамувам. Не си харесвам задника, но много добре знам, че хората го харесват. Не защото се срамувам. Защото се страхувам. Страх ме е, че някой ще хареса задника ми и ще реши по default, че щом имам хубав задник, значи не мога да бъда счупена. И няма да внимава да не ме счупи. Няма да знае, че и на мен ми се повръща като чуя термина „зелева супа”; и аз знам какво е да сънуваш, че ядеш бонбони „Простор”; да се чувстваш ужасно виновна, защото си на диета; да се събудиш полуразревана и с облекчение да установиш, че всичките тези бонбони не са в корема, а само в главата ти; знам какво е да се правиш, че не чуваш, когато момчетата от класа ти те наричат „Цура”; как да не чуваш: това „Цура” скача на батут върху мозъка ти, който преди първи петли е изял криминално количество бонбони „Простор”..
Преди бала отслабнах. В книжките с приказки Пепеляшка не я рисуват дебела. Преди първия учебен ден в университета отслабнах още малко. Отслабвала съм и други пъти, но винаги съм си връщала килограмите. Не искам пак!!! Когато не си дебела, е толкова по-лесно да се возиш безплатно на тиква. А продавачките на стъклени пантофки са толкова по-мили с теб!
Аз съм чуплива и извън кашона малко ме е страх. Харесвам си усмивката и знам - хората също я харесват. Страх ме е, че някой по default ще реши, че щом постоянно се усмихвам, значи целият ми живот е протекъл в бебешко синьо и не мога да бъда счупена. Усмихвам се и ме наричат „Олимпийското спокойствие”, но от малка имам проблеми тип „на нервна почва”. Мигах много. Спрях. Ходех по голяма нужда рядко, но някак си често успявах да понацапам гащите. Спрях, но не много преди да започне да ми идва цикълът. Гризях си ноктите. Не спрях...
А винаги са ми казвали, че само се смея. Страх ме е да не ме помислят за нечуплива, защото така няма да внимават да не ме счупят. Ако пък прочетат, че съм чуплива, ще знаят, че ме чупят. И от това ме е страх. Не звуча много наясно със себе си, нали? Понякога си мисля, че мога да кажа за Деси всичко, дори най-противоречиви неща. И да ги докажа!
В момента се намирам в първата си лекция по „Български език и стилистика” и от мен се иска след 4 минути да предам лист, който да запознае преподавателката с особата ми.
Според мен човек себе си не може да познава добре, камо ли някой друг да го познава добре.
На всички първи лекции ни караха да се представяме и да знаем, че имаме задници. Не им ли хрумва, че го правим за около 57-ми път тази седмица?
Едно момиче се явило на кандидатстудентски изпит по журналистика. Темата на есето била: „Какво е риск?”. Момичето оставило всички листа празни, само с печатите по тях, а на най-последния ред надраскало: „Ето, това е риск!”. Наградили го с пълна шестица.
Тази история ми я разказа един приятел. Така и не разбрах дали е истинска. Според моя приятел е истинска. Според мен е вдъхновяваща. Обичам, когато хората постигат неща просто ей така, постъпвайки готино в подходящ момент, без да му мислят и да се бъхтят много-много. Не вярвам в тежките усилия. Ако нещо ти коства тежки усилия, значи не е за теб.
Не вярвам в тежките усилия. Затова пък вярвам в градивното плагиатство. Хубавoто трябва да се използва повече от веднъж. Някой с нещо те вдъхновява – вземи нещото и го направи пак, но по твоя си начин. Тъкмо ще вдъхновиш някой друг. Ако имаш талант, нещото никога няма да бъде същото. Ако поръчаш на всички хора по света да изработят по едно руло тоалетна хартия, никое руло няма да бъде същото като друго.
Ей сегинка ще изплагиатствам идеята за празните страници. Написах това, за да го четеш ти. Преподавателката няма да я мъча толкова – тя ще чете само името ми. Празен лист на карета - точно толкова се познавам. Толкова може да ме познава и тя. Без каретата.
Деси, пиши по-често, защото го правиш страхотно! :)
ОтговорИзтриване